Людмил Стоянов е литературният псевдоним на Георги Златарев — поет, прозаик, драматург, преводач и публицист. Той е сред значимите имена в българската литература на XX век. Роден е на 6 февруари в село Ковачевица, а през 1905 г. се установява в София. Работи като журналист и участва във войните от 1912 до 1918 г. Преживяното оставя траен отпечатък върху неговите творби и обществена позиция.
Писател и редактор
Първите му стихосбирки са „Видения на кръстопът“ (1914) и „Меч и слово“ (1917). Следват „Прамайка“ (1925) и „Светая светих“ (1926). В прозата му се открояват разказите „Отмъщението на Рафаил Давидов“ и „Милосърдието на Марса“, сборникът „Бич Божи“, повестите „Сребърната сватба на полковник Матов“ и „Мехмед Синап“, както и антивоенната повест „Холера“. По-късно публикува „Отвъд желязната завеса“ (1953), автобиографичната повест „Детство“ (1962) и романа „Война“ (1973).
За театъра пише „Томирис“, „Аполон и Мидас“, „Гибелта на Раковица“, „Антигона“ и „Вълци пазят стадото“. Автор е и на литературни и биографични очерци, сред които текстове за Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Васил Левски и Георги Бенковски. В книгите „Съвременна Европа“ и „Моите срещи“ събира впечатления от общуването си с представители на европейската култура.
Людмил Стоянов сътрудничи на периодичния печат и редактира литературни издания. Работи със списание „Везни“ заедно с Гео Милев, участва в „Хиперион“ и в други литературни и обществени издания. Чрез тях подкрепя свободния обмен на идеи и активния разговор за ролята на културата.
Преводач и човек на европейската култура
Преводаческата му работа свързва българските читатели с руската и западноевропейската литература. Под негова редакция през 1942 г. излизат многотомни издания на Пушкин и Лермонтов. Превежда произведения на Гогол, Тургенев, Лев Толстой, Достоевски, Чехов, Шекспир, Байрон и Балзак. Творбите на самия Людмил Стоянов също са превеждани на различни езици.
През 1935 г. участва в международен писателски конгрес в Париж, а през 1937 г. — в срещи в Мадрид и Валенсия. В тези години защитава културата и мира като обща грижа на писателите отвъд националните граници.
Признание и наследство
През 1946 г. Людмил Стоянов е избран за академик. Работи в Института за литература при Българската академия на науките, редактира списанията „Славяни“ и „Септември“ и участва в международни обществени инициативи. През 1972 г. получава международната награда „Максим Горки“. Умира на 11 април 1973 г. в София.
На 22 май 1987 г. Езиковата гимназия в Благоевград приема неговото име. Писателският му труд, преводите и отвореността му към други култури продължават да дават смисъл на избора на патрон на училище, посветено на езиците и знанието.